Новини

Реформа – мръсна дума

Мълчахме, когато се забърка кашата в здравеопазването, а днес се надяваме болната нация да се вдигне на бунт

Половин мандат на едно правителство изтече пред замъглените ни от търпение очи. Понеже има криза, а трябва да се правят реформи – не питайте какво се случва. Целувайте ръка и не вярвайте на изпразнените си джобове. И да недоволствате, няма кой да ви чуе. За какво да се хабите…

Наскоро слушах един колега, който отхвърляше протеста за цената на горивата като обречено начинание и призоваваше да се бунтуваме срещу по-важни неща. Като здравеопазването например. Веднага му отговориха, че за подобряване на системата са нужни пари, а в световен мащаб нещата са зле, така че става безсмислено да се иска каквото и да било.

Готин начин за управление. Пари няма, но въпреки това кипи мощен интелектуален труд и резултатите ще блеснат всеки момент.

Първият тласък започна с първия здравен министър на правителството на ГЕРБ. Обаче той някак си бързо и безславно изчезна от политическата сцена - след опита да направи грандиозна реформа с доставка на противогрипна ваксина. Който бърка, вън от строя. Светкавична реакция и среща на кръстопът.

Вторият здравен министър на Бойко Борисов вцепени прогресивната местна общественост. Както с медийните си изяви, така и с налудничави реформаторски идеи. Една голяма част от населението загуби правото да боледува и да съществува.

Логично дойде ред на трети здравен министър. Стефан Костадинов се окопити сравнително бързо. След като горко си поплака в парламента и се изчерви от срам за недопустимото поведение на доктори от Горна Оряховица. Ред сълзи, ред обяснения, ред обещания и закани. Скандалът беше поверен на специални разузнавателни средства, следствени органи и прокуратура. Стопи се някъде в разследването след лекарски протест. А кюстендилецът се захвана с… реформи. В името на болното население, което според статистиката прелива в гробищните паркове.

Не зная точно какви специалисти по реформите седят зад чиновнически бюра и какви велики мисли се въртят в главите им. Зная, че през това време в Александровската болница постъпва за мозъчна операция човек, който си носи от къщи един куп консумативи. Показват му болнична стая с десетина легла, на които пъшкат и мъже, и жени. Някъде в ъгъла зад вратата има стол и това е съблекалнята за новия пациент. Пред погледите на останалите ще трябва да свали дрехите си и да се подготви за тежката операция с неясен изход. Притесненията и вълнението са лигавщини. Достойнството е отстранено със скалпел. В неудобното положение човекът чака да чуе името си, изкрещяно от изнервена медицинска сестра. И поема към операционния блок, за да повери живота си на най-добрия специалист. Четири часа по-късно близките му подават пликче с предварително уговорена сума. Макар че нямат надежда за добър изход на заболяването.

Тази история, с малка промяна в детайлите, се случва в друга операционна на болницата. Там професорката е отворила и затворила стомаха на млад човек. Диагнозата е фатална, а близките я научават по най-безмилостния начин. Лекарката този път вади пликчето с парите от заключено шкафче, връща ги и отегчено казва, че не могат да свършат работа. Да влиза следващият, защото идва краят на работния ден.

В малките, мръсни, неуютни кафенета до входовете на болниците всеки ден може да чуете и по-страшни истории. Хората, които ги разказват, се опитват да скрият сълзите си, не ги проливат пред камери. Освен мъка по лицата им има зверско отчаяние. Не само от диагнозата на близките. От всичко, което са преживели заедно с тях по пътеките на българското здравеопазване. На каква реформа да се надяват? Има Хипократова клетва и тя казва: Ще запазя живота си чист и свещен, както и моето изкуство. И още: Аз ще препоръчвам на болните подходящ режим според познанията си и ще ги защитавам от всички вредни неща. Хуманните лекари задължително са произнасяли тези клетвени думи. В тържествена обстановка, с диплома в ръка. Но колко от тях ги помнят след това и вярват, че професията им е тяхното изкуство? Сещат ли се въобще, че болният има нужда от защита? А сред вредните неща, от които трябва да бъде пазен, е пренебрежителното безразличие.

…В малкото градче, където живееха баба ми и дядо ми, имаше една открояващо се хубава къща. На доктора. За него у дома се говореше с най-уважителните думи. През ваканциите го виждах как бавно минава по нашата улица, отваря портата и идва да навести възрастните хора. Оставяше лекарската чанта на стола, сядаше да изпие едно кафе и разпитваше имат ли оплаквания, какво е настроението и… узряло ли е гроздето в дядовото лозе. После си тръгваше с обещанието, че пак ще намине. Не взимаше пари, просто наглеждаше пациентите си. Да са спокойни и сигурни. Простичко бяха подредени тогава нещата и удобно за хората.

Сега… знаем какви са опашките пред кабинетите, как немощни хора са принудени да разнасят лекарствените си книжки, колко време отнема попълването им. Каква битка се води за направления. И с каква нервност лекарите напомнят за потребителската такса. Който измисли тази здравна система, не заспива с чиста съвест. Може да е успял да издигне най-впечатляващата къща, може да паркира скъпия си автомобил в китно градско предградие, може да е уредил собствения си живот, но уважителни думи никога няма да чуе.

Сигурно е невъзможно да се върнем назад, но и нищо добро не ни чака напред. Не реформи в здравеопазването ни трябват, а съвършено нова система. Която първо да накара лекарите да осмислят професията си и да си припомнят, че пациентът се лекува и с човешко отношение. А после да се коментират парите, които хем били много за една малка държава, хем въобще ги нямало.

Половин мандат на едно правителство, трима министри и срамно здравеопазване. Да се разбунтуваме? Обречено начинание. Един болен народ няма сили да стори това.Той ще си търпи теглото, защото политиците така са решили. А те просто не знаят какво искат да правят. Първата дума, която излиза от устата им е криза. Криза на интелектуалната безпомощност.

Автор(и): Силва Рахнева
Източник:

Монитор

Не пропускайте

Коментари