Задънената улица: Здравната „реформа“ и истината за всеобщата заблуда. Мнения и решения

Има една голяма заблуда за здравната реформа в държавата. Всеки е вперил взор, но, уви, в неправилната посока. Защо си мислите, че решаването на проблема с болниците ще реши казуса „Здравна реформа“? Да, ама не!

Защото болниците са последният слой от многопластовия механизъм. Ако има проблеми с по-долните пластове, ще има проблеми и в по-горните – логично. Как ще оправите болниците, ако не оправите доболничната помощ?

Какво? Доболничната помощ е „оправена“? Да бе, така си мислите. Никой не гледа в посока на доболничната помощ, мислейки си, че тя „работи правилно“. Но проблемите на болничната помощ са резултат от неправилното функциониране на доболничната помощ. И обратно – неправилното функциониране на болничната помощ поражда проблеми в доболничната. Ето сега директорите на болниците искат пари от здравната каса, за да закърпят временно бюджета на „скапаните“ си болници (става въпрос само директорите на малките общински болнички и/или на некадърно управляваните малки, средни и по-големи болници, някои от които отдавна не трябваше да съществуват). Кажете кой би искал да лежи на напиканите им дюшеци(условията в някои по-малки болници са отвратителни). Не ме слушайте, нарочно говоря така. Има начини да съществуват и малки общински болници, но решението не се казва само НЗОК. Финансирането може да има и други посоки. Нима е трудно да се разбере, че тези малки болници няма как да съществуват – без кадри, без техника. В този вариант те не могат „да видят дъгата“. Добре, Касата ще им плати и ще удължи живота им с няколко месеца, и какво? При АГ болниците нещата стоят по друг начин – при тях не трябва да има делегирани бюджети, тоест колкото раждания реализира болницата, толкова трябва и да плати Касата.

Но да се върнем към доболничната помощ. Десет години системата работи „безотказно“ – лекарите си получават парите от Касата, пациентите са недоволни, административните функции на общопрактикуващите лекари са многобройни. Привидно всичко е нормално, но общопрактикуващите лекари се превърнаха в раздавачи на направления и бяха тотално обезличени от медиите. Медиите превърнаха общопрактикуващите лекари в „масата“, на която пациентът няма доверие и за всеки проблем, дори и незначителен, се обръща към специалист (дори и за проблем, който може да бъде решен успешно и от личния лекар). А специалистите, създадени от народната власт в „голямо количество“ (поради много фактори в България има прекалено много специалисти за някои специалности и твърде малко за други), в стремежа си да се направят на велики, се прецакват едни други.

Защо всички гледат само в посока на болничната помощ? Така е, защото личните лекари и специалистите от доболничната помощ не надигат глава. Помните ли когато през зимата и пролетта на 2010 г. нямаше пари и за тях? Намериха пари и всичко е по старому. Но болничната дупка е много, много голяма.

Няколко хубави думи да кажем и за личните лекари. Те не са по-малко лекари от лекарите в болничната помощ, но както вече казах, медиите им създадоха негативен образ. Проблемът не е в тях, а в това, че пациентите имат твърде много права, включително и правото да си избират личен лекар. Как така? Да, не се учудвайте, в много от най-развитите икономики в света личните лекари записват само на географски (квартален) принцип, тоест, ако живееш на тази и тази улица, си при този личен лекар, ако живееш на друга улица, си при друг – задължително. Свободният избор на личен лекар в България води до значителни девиации в самия личен лекар. В стремежа си „да угоди“ на пациента, личният лекар невинаги прави най-доброто за пациента и дори за самия себе си – нали ако не „изпълни“ желанието на пациента, ще бъде „сменен“ през юни или декември. Това е първият и един от основните проблеми на доболничната помощ – липсата на независим личен лекар. Също нещо друго важно във връзка с горния проблем – ако личният лекар не даде на пациент направление за консултация със специалист, пациентът се обижда и сменя лекаря. Изводът – липсата на независимост на личния лекар води до повишен брой направления към специалистите, дори и за съвсем леки заболявания (ринофарингити например – нима личният лекар не може да се справи с тях?) В тази система общопрактикуващи лекари, които пожелаха да бъдат независими, „истински“ лекари, останаха с много малко пациенти.

Изглежда, тук пак ще настъпя котката, но ще ви кажа и други известни истини – безсмисленото хоспитализиране. Това е следствие на недофинансирането на клиничните пътеки и на липсата на организация на доболничната помощ. Немалка част от заболяванията могат да се лекуват и амбулаторно, но на кого му се занимава – било с манипулации, било с превръзки и т.н.? Най-малко на личните лекари. Но и защо да се занимават, на тях никой нищо не им плаща за този труд. Ако имаше групови практики и диференциация на дейностите, както и ако тези дейности се заплащаха допълнително, може би някой би имал мотивация. Ще ме попитате, а защо болниците приемат подобни леки случаи и как успяват да хоспитализират например трахеит по клинична пътека за пневмония? Ами насочват я така, че трахеитът „се превръща“ в пневмония – например рентгенологът пише една измислена пневмония, и готово. Така е защото клиничните пътеки са недофинансирани, на личния лекар не му се занимава и така... Може би тук е моментът да кажа, че ако на личните лекари се плащаше и за остри заболявания и манипулации (освен по капитация), вероятно биха имали по-голяма мотивация.

Тук можем да поставим и въпроса с въвеждането на здравноосигурителна карта (пластика) – тя би решила доста проблеми с фиктивни прегледи и изследвания.

Дали моделът, който работи при денталните лекари, не би могъл да се приложи и в доболничната помощ? При денталните лекари се заплащат 2 – 3 прегледа и манипулации, след това се заплаща кешово.

Спешната помощ – нужни са много пари за материално осигуряване и високи заплати, това е ясно.

Чакаме дъжда, който да ни помогне да видим дъгата. Но нали разбирате, че неизбежно трябва да се намокрим – всички до един.